Вълкашинът е безусловно верен само на определения от него йерархически по-горен събрат, в случая стопанина-ловец. Другите за вълкашина са турени по-долу в йерархическата подредба на глутницата. Или са “чужди”, считай врагове.Това обяснява защо вълчата лайка ловува за своя стопанин и търси контакт именно с него при лова. И гони, или влиза в битки с другите ловни кучета, които вижда за пръв път.

Популярното име „лайка” е руското название на тази огромна и разнолика плеяда северни, таежни кучета. Името е народностно и идва от общоприетото гласово действие – от лая на кучетата. Появява се сравнително наскоро. До тогава са я наричали “северно остроухо куче”, “остроушко”, “дворняжка”. Донякъде е синоним на българското название “куче”, “пес”, “пале”. В нашият език е възприето наименованието лайка и това действително е подходящото име. Разбира се, различните породи носят характерни и утвърдени вече прозвища.

На първо място възниква логичния въпрос защо да се пристъпва към една толкова непозната и неясна материя. Като изключим емоционално, атрактивния стремеж към първичното и влечението към историческия персонаж на дедите ни подобен род развъдни “трикове” могат да въвлекат ентусиастите в “задънена улица”. А неподготвените да превърнат същата тази материя в дълга и опасна сага.

Видимо кучето – Canis familiaris, следва да се приеме като таксон от видов ранг в рамките на “вълчата група”. Такова предположение предизвиква размисли относно термина “хибридизация” между вълка и обширната родствена група на вълчепроизводните северни шпицове. Нещо, което е било обичайна селекционна практика за северните народи на Евразия от край време. Анализите на ДНК визират като най-близки до вълчите гени тези у норвежката лосова и шведската сива лайка.