Вълчите хибриди

Оказа се, че в България има и инакомислещи мъже и ловци. Някои успяха да се снабдят с вълчи хибриди от от Русия, като Николай Радев от Провадия. Първоначално през 1994 г внася прочутия Самур, а на следната година Тура и Тобол от същата линия на Войлочникови. С дългогодишната си практика и развъдна дейност той стана един от разпространителите на вълчи хибриди сред поголовието от западносибирски лайки в страната.

Различни ентусиасти правеха опити за отглеждането и лов с вълчи хибриди и  тук. При това типичното им българско упорство, балканска енергия и хъс бяха разхвърляли вече семената на експеримента. Не мога да не спомена такива като Р. Сувариев от Родопите, К. Костов от Търговище, Д. Великов от Варна, Г. Рашев от Панчарево, П. Мечев от Ст. Загора и още много други. Опитите за хибридизция с вълци, щедро финансирани от различни програми и кинологически селективности, тук се правеха на “голата поляна”. Без пари и протекции.

Като ловен организатор в БЛРС Ген. Тошево Г. Петров е известен с афенитета си към лова на хищен дивеч. Някъде през 2000-та година, местен овчар от ДЗС “Рогозина” му донася едно малко животинче – според думите на него и сина му вълче. Според сведения на добре запознати със събитието, по-вероятно хибрид от първа генерация между куче /безпороден вълчак/ и вълчица получен в резултат на естествено кръстосване. Истината се губи в мъглата на недомлъвките. Разпространяваните снимки за копулация между вълчица и бяла лайка нямат нищо общо с тази версия и се отнасят за друг период, място и случай. Въпреки това принадлежността към вълчото племе на сирачето е безспорна с наличие и на нюанси от доместикация в морфологията.

Едва на седмата година от живота и “полувълчицата” е заплодена едновременно от два мъжкара – Кели /лайка с неизяснена наследственост от коли бордер/ и невзрачен на вид и по качества западно сибирски мъжкар. Тук истината вече съзнателно се завоалира от стопаните, така че отново и при втората генерация не става ясно кой е бащата. Раждат се няколко малки, но с явните белези на лайка са само три. Останалите са рошави, черни, дългокосмести/?/ и с неясни отклонения от вълчия образ, или този на каквато и да е лайка. Това е и единственото кучило.

Генезиса на тази житейска драма се чете в погледа на наследиля я “фаворит”, Роко. Изпита от нервно напрежение, суха кондиция на типичен селски вълчак. Паническа параноя от присъствие на непознати хора в близост. Неконтролирана злоба към животни отприщвана при издевателствата над оградени прасета. Това е и единственото му ловно, или по-скоро “бойно” поле за изяви. Роко дава успешно поколение с чистопородната западносибирска лайка от висок клас Норка, дъщеря на Рико - собственост на Ан. Александров от Провадия. Получените вълкашини макар и с висок коефицент на разпад видно от различните им цветове, форми и кондиция най-после са вкарани “що годе” в рамките на чистопородността. Благодарение на Норка и все още доминиращите гени на вълка две поколения назад.

Роско Сувариев, друг почитател на идеята за вълкашините успява да осъществи успешна копулация между вълчица и една от своите чистопородни лайки, прекрасния като кондиция и наследственост Хектор, син на Мосад. Естествено, свободно и доброволно. Това се оказва единственият верен път за раждане на красота, хармония и достойнство. И единстваната реално зарегистрирана скачка между вълчица и класна лайка в България до сега. Най-сетне можем да говорим за успешно изведен такъв опит у нас. С този си жест Р. Сувариев слага началото на истинска линия вълкашини, без никакво съмнение в достоверността на събитието.

До съмнително допринеслата ни демократична етика и морал дата на промяната, навред из страната ни обитаваха така наречените кучета “вълча порода”. От злобни дворни вардуни, през самоотвержени защитници на стадата добитък, до незаменими служебни кучета в милицията и граничните застави. Като определящ масив на тази самосъздала се раса в основата на популационната и пирамида стояха небезизвестните източно европейски овчарки. Всъщност това си е руска порода, внасяна у нас официално и при много строги правила дирижирани от КГБ и ДС. Предназначението и бе за гранична охрана, следова работа, задържане и опазване на секретни обекти. Основен център за развъждане, селекция и обучение бе създаден и функционираше в Берковица с поделения в граничните зони на страната. Между впрочем и до сега в Пермския институт на вътрешните войски в питомника “К-9” се експерементира прилива на вълча кръв в служебните овчарки. Данните им при преодоляване на тренировъчната полоса, следовата работа и разкриването на наркотици са високи. Работи се и по други показатели.

Не бих се задълбочил в историята на създаване на породата в братския тогава Съветски съюз, ако за основа на руските развъдчици не бяха ползвани два вида привидно несъвместими, но всъщност членове на кланът Canis – вълкът и немската овчарка.

Историята на тази сага е поучителна. Първите немски овчарки попадат в Русия още в далечната 1904 година. Едва през 1924 г започва сериозна развъдна работа, като до 1936 на няколко пъти са внасяни партиди от немски кучета за целта. През 1951 година съветските кинолози обявяват новата родна порода под името “източно европейска овчарка”.  В трудовете си за генетиката на кучетата тогавашния завеждащ Научно Изследователската Киноложка Лаборатория, Николай Александрович Ильин не крие масовото ползване на кръстоски с вълк при създаване на породата. За тогавашния “Сталински” ред обаче строго прикриваната работа на кинолозите, съчетана с мащабите на Русия, компетенцията на учените и огромния материал за изпитание в кратки срокове утвърждават това служебно куче. Като алтернатива на немския “райх” и в прослава на руския размах и киноложки хъс.

Привнесена у нас източноевропейската овчарка бе посрещната от тънкия нюх и дебелашката безпардонност на “бай Ганьо”, чийто прагматизъм прозря “вълчата порода” зад тези генетически фойерверки. И така в този процес на киноложкия конвейр се намеси българинът с вездесъщата си изобретателност, сиромашки хитрини и прагматичен универсализъм. Тихомълком и без официоза на задълбочената селекция. Въпреки зле прикритите и плахи опити за кръстоска с вълци в служебните кучкарници на Берковица. Нашанецът се вклини между тези два колоса на световния киноложки експериментализъм и се уреди безплатно с балканска “вълча порода”. И така популяризира името и в България – вълча порода. Така си ги и кръсти тези кучета – Вълчо-вци. Вълчовците обаче изместиха както мудните каракачани, така и хазартните гончета, та дори и талигарските домошари. Бяха големи, сиви, вълкоподобни кучета. Свирепи и подвластни само на своя водач и стопанин. Безогледно кръвожадни в боя, с вълча захапка на първичната си челюст, те всяваха ужас в нарушители и недоброжелатели.

И все пак, ако не информацията, то поне “семето” от нейде изтичаше и по неведоми пътища в България се раждаха всевъзможни вълчеподобни отрочета. Какво да се прави? Нагонът на живота е винаги по-силен от измислените канони на човеците. Понякога бракувани служебни вълчаци, придобити с връзки, не съвсем родословни и годни за служба попадаха при цивилни лица. Често и при ловци решили да ги внедрят сред безпородните групи “свинари”.Тези Вълчовци, за които вече само бегло си спомнят някои стари ловци и чобани. И бивши граничари. Няма ги.

Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”