Предистория

Видимо кучето – Canis familiaris, следва да се приеме като таксон от видов ранг в рамките на “вълчата група”. Такова предположение предизвиква размисли относно термина “хибридизация” между вълка и обширната родствена група на вълчепроизводните северни шпицове. Нещо, което е било обичайна селекционна практика за северните народи на Евразия от край време. Анализите на ДНК визират като най-близки до вълчите гени тези у норвежката лосова и шведската сива лайка. Американизираното название на късно изведеното сибирско хъски не скрива наличието на европейско-азиатски вълчи гени в него. Японското акита ину и постфактум регистрирания аляски маламут ползван за лов на карибу, полярни мечки, тюлени, са следствие на древна развъдна дейност при утвърждаването им в отделни породи.

Между другото маламутът е един от 14-те “древни вида” вероятно с над 3000-на предистория, чиято ДНК е по-сходна с вълчата отколкото с Canis familiaris. Какво е той тогава ? Опитомен вълк, арктически шпиц, или северен лайкоид ?

Аргументацията за аристократизма на родословието бледнее обаче пред хилядолетното родословие на сивия вълк. Писано от самата природа в книгата на живота и зорко селекционирано от естествената борба за съществувание. А родословието на безименния вълк е гаранция за “най-синя кръв”, и опитите за съревнование с неговите шлифовани механизми за оцеляване, лов и социално поведение са просто вън от конкуренция. Изкривената мутация на генно модифицираните хорски прищевки, често няма нищо общо със свирепата селекция на живия живот. Дори пухкавия и добродушен самоед е чистокръвна лайка на ненците от Сибирския север.

Опити да се ползват качествата и най-вече вродената дарба за лов на дивия вълк са правени редовно през времената.  В отдалечилото се от естествения ритъм на природните закони човешко общество такива опити днес са по-скоро екзотика. Особено когато са правени стихийно от непрофесионалисти и лаици, несъобразени с логиката и законите на природата. Дългите пътища на разлъка с вълчия нрав отдавна са се разминали с хорските изисквания. Вълкът ловува за себе си. Потайно, мълчаливо и целеустремено – за да убие, за да изяде. Не лае с часове под нечие катеричо гнездо, напада само млади, болни и сакати животни, избягва схватката с елитни самци. Защитава добитото от него без да го дели с чужди. Признава само себеподобните от клана и лидерството на водача. Заобикаля хората страхливо и следи за поведението им скрит в околните гъстаци. Всичко това, човекът дълго и прецизно е изчиствал от природата на кучето. Пригодил е цялата негова деятелност в услуга на себе си. То търси, гони шумно и показва дивеча на своя господар, радва се на неговия успех, носи и му предоставя жертвата. Превърнато едва ли не във вегитарианец, кучето понякога пренебрегва законния пай на победителя – месото и кръвта на плячката. Понякога брани самоотвержено стопанина си от други хора. Смело, открито и безкомпромисно. Търси ласка и похвала за което е готово на всичко. Достойнствата на “синята вълча кръв” днес вече не са на мода. Не вършат работа. Всичко което природата е шлифовала в пътя на еволюцията, човекът сега е препограмирал. По свой вкус. За свое удобство. Но има и такива, които привлечени от носталгията по дивото се съпротивляват. Те слушат зовът на своята “стара, вълча кръв”, чуват воя на сивите си събратя и следват неясните сенки изплували от вечността. Вълчият щрих в техния домашен любимец е знак за принадлежност. Към какво? Към кого?

Все пак целият вълчи “негативизъм” при отново забъркания генен коктейл с вливането на вълчата кръв трябва вниматело да се пресее, изчисти и трансформира. В Клондайка на киноложките дирения златните песъчинки са миниатюрни и се добиват с труд. Ако ги има ? За да остане от прародителя само онова което е ценно, стойностно и полезно при селекцията. Житейска и интелектуална. За да драсне то в образа на вълкашините поне един автентичен вълчи белег. Макар и блед. Понякога във формите и окраската на косъма, първичността на инстинкта, или психологията на интелигентността. За някои е достатачен само магнетизма в неразгадаемата дълбочина на вълчия взор. Една далечна, забравена, но тревожна мисъл за непреходност в природните закони.

Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”