Сибирските лайки
Популярното име „лайка” е руското название на тази огромна и разнолика плеяда северни, таежни кучета. Името е народностно и идва от общоприетото гласово действие – от лая на кучетата. Появява се сравнително наскоро. До тогава са я наричали “северно остроухо куче”, “остроушко”, “дворняжка”. Донякъде е синоним на българското название “куче”, “пес”, “пале”. В нашият език е възприето наименованието лайка и това действително е подходящото име. Разбира се, различните породи носят характерни и утвърдени вече прозвища. Често пъти в национално произношение визиращо “hund”, или “dog”, т.е. куче.
Селекционно заводската работа с лайки в СССР стартира организирано през 1920 година. Само четвърт век прди това редица мастити, руски ловни натуралисти между които Сабанеев, Лобачевски, Муромцев и други считат, че всички северни “дворняжки” могат да бъдат наречени “лайки”. Дмитриева-Сулима се опитва да консолидира ред признаци характеризиращи ловния тип лайки: изправени уши; не изпъкнали очи; остра муцуна; широки гърди, стегната в юмрук лапа; сухи крака; плътно телосложение; козина и окраска – черна или тъмна, без особено значение; опашката сърповидна, на колело, извита; зверови характер; пети допълнителен пръст. Такава е характеристиката на утвърдените аборигенни групи като вогулската, зарянската, хантейската, тунгуската, финската, мансийската, арахангелската, коми-зарянската, якутската и други местни лайки.
Понастоящем в Русия ловните породи лайки на този етап са четири. И докато три от тях имат своята безспорно стандартизирана породна характеритика – карело-финска, руско-европейска и западносибирска, то четвъртата – източносибирската - все още е в порядъка на своята стабилизация и не съвсем ясен наследствен разпад.
Карело-финска - Русия, в края на 60-те, височина в холката 48 см, цвят – рижав, по-светли гърди, корем и подопашие. Очи и нос – тъмни. Триъгълна глава с къса муцуна. Сух или замускулено сух тип с почти квадратен формат. Лов – глухар, катерица, патица, дребни хищници, рядко едър дивеч.
Руско-европейска – В края на 50-те години, Русия. Среден ръст 58 см, суха, здрава кондиция, почти квадратен формат. Триъгълна глава с ясно подчертани скули. Цвят - черен с бели петна. Лов – дребен, птици и диви прасета.
Западносибирска - На основата на мансийската/вогулска/, хантейската/остяцка/ и други от Северен Урал, в края на 30-години в Свердловск. Родоначалник е мъжкарят Грозний, а в 1942 г вече има утвърдени разплодници като Таежний и Джубар. Ръст 62 см, суха и замускулено суха кондиция. Цвят – сив с бели гърди, шал и лапи, сива вълча окраска, бял, огнено-риж(зонарен) с бели гърди и крака, риж с бели петна. Лов – дивеч с ценни кожи, едър и хищен дивеч.
Източносибирска – регистрирана през 1949 г, амурска лайка. Висок ръст - 64 см. Здрава и суха кондиция с разтеглен формат. Глава триъгълна с изразени скули. Цвят - черен с бяло и рижав с бяло. Характерни точки на веждите и рижави шарки по краката. Опашка – завита, сърповидна и дори права.
Бързам да отбележа, че по днешните български земи тази порода кучета и ловуването с нея са непознати. На Балканите от Илирия и Далмация до Дели ормана и Трансилвания се утвърждава гончето. Нито методите на лов, нито природните условия, или утвърдените местни породи имат нещо общо с темата която третираме. Бих допълнил, за съжаление! Ограниченото географско място върху което се развива малобройната ни нация, липсата на предвижвания от хиляди години и непознаването на “други светове” правят твърде ограничена нашата ловна култура. Липсата на икономически ловен стимул ни лишава от историческа принадлежност към професионалния лов. С падането под турско робство и изтляването на “доганджийските” фамилии, ловната ни история затваря своята последна страница. Раята става по-скоро дивеч пред дулата на шишанетата и евзалийките на турските аги и бейове.
Бялото петно, граничещо с безпаметие, не пощадява и тази мъжествена страница от славното ни минало. Дали траките, славяните и прабългарите са били истински ловни народи? Дали сред тях е имало равностойни протвници на едрите и опасни хищници обитавали тогава? Как са ловували, с какви оръжия и методи? Почитали ли са своя ловен противник и как, какви са били ритуалите и обичаите им? Въпроси, на които днес едва ли ще намерим достоверни отговори. В исторически план проучванията са оскъдни и сведенията гъмжат от свободни и главно литературни интерпретации на инак добри историографи, археолози, писатели и хронисти.
Специализацията ми в ВНИИОЗ ме срещна с фамилията Войлочникови – ръководителя на катедра по кинология проф. Анатолий Тихонович Войлочников и съпругата му Светлана. Тяхната неповторима монография за лайките, научните им разработки и изследвания, селекцията и утвърждаването на породата, чертаят най-ярките следи в руската кинология. Светлана ми предостави и снимкова картотека на цяла поредица вълчи хибриди отглеждани лично от семейство Войлочникови. Имах също така щастието да получа като дар един от неговите прекрасни хибриди с вълчица и най-добрите зверови линии от западносибирски лайки-шампиони – Сибир. Неговата наследничка Тайга стана основоположник на така запазената линия. Падането на 40 – 50 благородни елена за сезон, 250-300 диви свини, десетки муфлони, лопатари и друг дивеч в стопанството където работех тогава ми дадоха прекрасната възможност да възстановя авторитета, заложбите и качествата на Тайга и някои от нейните наследници. Обединила всички данни, селекционирани в продължение на повече от тридесет години в условията на българския климат, релеф и ловна фауна, тя непрестанно доказваше великолепието на своя ген. В нея и няколкото ѝ синове и дъщери, попаднали в ръцете на добри ловци, бе съхранен генът на неповторимия Саян 1729/ЛЗС, мъжкар с най-висок клас родословие и оценки от Московското ловно дружество, както и на Абрек 66609/ЛЗС, Ера 23659/ЛЗС и Карат 1778/ЛЗС. В нея бушуваха и вълчите гени на Сибир, хибрид от Вятски вълк от потеклото на Улька, Буба и Дана и най-добрата кръв на западносибирските шампиони в породата си - Вайгач 1055/ЛЗС, Тобол 1052/ЛЗС, Серко 2822/ЛЗС.
Истински разцвет на този ген даде със своето бащинство западно сибирския мъжкар Горун, великолепна работна лайка от хантейски тип, собственост на Хр. Христев от Асеновград. Още на 4 месечна възраст “попадайки на следа от мечка я хващаше и проследяваше в дълбокия сняг на значителни разстояния” – разказва неговия собственик. Срещите му с горския властелин, битките със стотици прасета, преследването на елени, диви кози и хищници го правят универсален боец от най-висок клас.
Наследниците на Горун и Тайга са едни от най-успешните вълкашини сега. Не твърдя, че заслугата е само на женската…не казвам че Горун “има вълча кръв”. Седмата поред генерация обаче се оказаха най-успешните вълкашини за мене…или западно сибирски лайки за тези, които предпочитат да ги наричат така. Нека всеки прецени сам за себе си как да ги назовава в този равностоен и коректен тандем. Не споря. Смело мога да заявя обаче, че мъжкари като Цезар на Р. Димов от Ст. Загора, Бък на Ст. Стайнов от Мъглиж, Вълчо на Г. Рашев от Панчарево, Ева на Т. Терзиев от Пловдив, както и няколко други достойно биха съперничели като кондиция, нрав и заложби дори на елитни лайки по световните рингове.
Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”