Наименование
Размисли
Единствената доисторическа фреска на опитомено вълчеподобно куче за Югоизточна Европа се намира в пещерата Магурата. Според археологът Тодор Стойчев към БАН тя е датирана от преди 5000 години. Сюжетът на рисунките е определено ловен и това безспорно адресира принадлежноста на кучето към тази група. Едро, атлетично с остри уши и сърповидно извита опашка. Такива кучета се виждат и по оброчните плочки с Хероса трак. Кучето след Мадарския конник носи същите форми, ръст и пропорции. Какво е то? Ловно…бойно…стражево…пастирско, или свещено куче? Куче следвало митичния конник от Урало-Алтай, през Волго Камието и степите до Мадарското капище. Остроухо, вълчеподобно куче с атлетична фигура, което навред по този исторически друм носи едно име –вълчо куче…вълкашин.
Каква е тогава връзката между древните ловци от Магурата, Хероса и божествения Кана Сюбиги на култовия комплекс? Въпроси, въпроси..! Кои сме ние? Знаем ли нещо за произхода си, за древния път на дедите ни – войни, конници и …ловци. С кучета. А може би загадъчните колобри с техните вълкашини все още изпитват нашата памет, родословието ни?
Наименование
Българският героичен епос пази сакралния спомен за крал Вълкашин, бащата на националния митичен юнак Крали Марко. Вълк - Ашин обаче като име е “…повече от категорична отправка към митичната тюркска династия на Ашините…” – казва в своята великолепна монография “ Превъплащенията на Вълка-пазител” Драгомир Петров. Тази династия обаче е в генеологичното родословие и на рода Асеневци – Асен, Петър и Калоян. Борбата за власт над хунските, тюркски и протобългарски федеративни съюзи вечно е преплитала съдбата на Ашините с тази на Дуло. И в двата клона на управленческите родове вълкът има своята тотемно-хералдическа значимост.
Наименованието *ВЪЛКАШИНИ* е авторско предложение на инж. лесовъда, Д-р на науките Райчо Гънчев, внесено в Патентно Ведомство на Р България под № 860 / 28.03.11 г, от името на “Багатур” ЕООД.
Митове и легенди
Митологичната представа за вълка у българите се корени в древните тотемистични представи на урало - алтайските, тюркските и ирански племена, чийто генезис прозира в мъглявината на произхода ни. Носейки традиционни шапки от вълча кожа - Д у л о, поданиците на тези народности назовавали себе си болг-арий, което може да се преведе и като вълче-глави. Златни накити с изображения на вълк, датиращи от пети век пр.н.е. са намерени в разкопки край с Дуванлий, Пловдивско. Вълци са изобразени на златни апликации от Летнишкото и Вълче трънското съкровище. В 12 - цикловия старобългарски календар, третата лунна година е носила според някои името на вълка. Курт-Кубрат, при тюркоезична трактовка на името означава “вълчи вожд”, или “баща на вълците”. В голяма степен почитането към вълчия образ е туширано от негативния воал на християнското отрицание спрямо него. Според апокрифите той е рожба на дявола, следователно враг на човечеството. Сблъсъкът на двете представи е добре илюстриран в повествованието на Кремонския епископ Луитпранд/ 968 г/ за Боян Магьосника: “Боян дотолкова изучил магията, щото от човек веднага ставал на вълк и всякакъв друг звяр”.
Именно Боян Магът пророкува падането на българското царство поради изкореняването на старата религия. Може би от там и представата за гадателската сила на вълка и неговата целебна, считай психофизическа мощ.
Високите физически и организационно - ловни качества на вълка са го издигали в представите на древните ловци в ранг на достоен съперник. Търсейки аналог и степен на сравнимост, българите, чието ежедневие е било война, лов и придружаване на стадата, са подражавали на вълчата организационна структура и йерархия. В това няма нищо чудно, като се имат предвид железните закони за оцеляване, които са идентични за хора и животни в условията на природната същност.
Знайно е, че жреците са предсказвали бъдното по вътрешности от куче /родственик на вълка/. Като магично лечебно средство в миналото са ползвани козина от вълк, челюст и глава от него, както и цялата кожа. На вълка се кръщават деца за здраве и живот. Вълко, Вълчан, Курти и до сега като имена и фамилии са широко разпространени в България. Така стои и генеалогията на имената Асен, Шенко, Шина – производни на вълчето име.
Кумството на вълка в народните приказки, също подсказва за почтително отношение към него.Според вярванията, вълкът е враг на вампирите и караконджулите, които гони и разкъсва. И до днес в някои зони на Родопите, старите хора от местното население ядат сурова лой и месо от вълк за сила.
За омилостивяване на вълчата кръвожадност в църковния календар са отбелязани два периода, т.нар. вълчи празници – в началото на февруари и средата на ноември. Стартират с Арахангелов ден и приключват на 21-ви. Ритуалите и обичаите през тези дни целят снижаване степента на конфликта с хищника и щетите от него. И двата периода са характерни в биологията и поведението на вълчите глутници. Февруари е свързан с разгонването, бесовицата, а ноември с формиране на зимните ловни групи.
Вълчият образ отново е символ на дива и ненакърнена от хорското безумие природа, а неподвластното му поведение, дисциплина и организираност достойни за размисъл и поука. И малко плашещи. Етолозите – специалисти занимаващи се с поведението на дивите твари изучават все повече моделни организационни структури, взаимовръзки между тях и формули за оцеляване и успех. Привнесени към човешките правила и адаптирани, там те вече носят модерното название “икономическа бионика”. Неистовите усилия да се възроди порядъка в объркания социум на урбанизация и психария, търси спасение в първобитния ред. Сложна терминология на прости, но сурови и правдиви правила. Вълчи правила.
Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”