Отглеждане и обучение

Съжителството с вълкашина е изключително деликатен и сложен процес. Бих казал работа за професионални кинолози, ловни деятели, биолози, дресьори на диви животни, психолози и педагози. И това не са стандартни фрази целящи да засегнат, или отблъснат някого от идеята да има своя вълкашин. Определено може да се каже, че съдружието с вълкашина не е занимание за аматьори без опит. Дори утвърдени инструктори и възпитатели биха се затруднили в такова нестандартно начинание.

Тънкият психологизъм на взаимоотношенията, задълбоченото познание на вълчия нрав, усвоената екологическа култура, изградените педагогически умения и ловен опит не струват “пукната пара” без всеотдайност и свободно време, безкрайно търпение, добра физическа форма и пренебрегване на тривиалното спокойствие на хорското битуване. За днешния ден на урбанизирано съществувание бих прибавил и фактора финанси. И най-вече дистанциране от дразнещите “съвети” и любопитство на “псевдокучкари и познавачи” изпъплили от виртуалния свят на “книжното” си невежество. Отглеждането на вълкашин от началните генерации – 1-ва, 2-ра и 3-та, особенно от хазартен ловен тип е цяло изпитание за собственика. Ако стопанина не е ежедневно ангажиран с такова куче поне 2-3 часа на ден, ако не му осигури редовни ловни излети поне веднаж на две седмици и не го товари физически “до изнемога” то “разлъката” с мечтите и намеренията е сигурна. Подтискащо депресивна за кучето, неврозно отчайваща понякога за човека. Такъв вълкашин е обречен да живее в свят на забрани, непонятен и чужд, почти враждебен. Епизодичните му излази до някой свински гатер за поредната спаринг битка го превръщат в жесток “давач и хапач”…и нищо повече.

Обучението на вълкашина в стандартните изисквания не е проблем за възприемчивостта на тази раса. Нещо повече…подадените команди почти никога не се налага да бъдат повтаряни. Всичко което понякога с труд и усилия “се набива в главата” на други, дори прочути с интелекта си кучешки раси, за вълкашина е елементарна игра. Стига методиката за постигането му да е приложена правилно. Подходите са различни.  Трудността идва от там, че живият, подвижен и рационален ум на вълчото куче се бунтува срещу безсмислието на редица изкуствени команди. Породени най-вече от изкуствената среда в която живее човека и кучето му. То е свикнало да взема самостоятелни решения в равностоен диалог със своя стопанин, водача на клана - в неговите очи. И то при условие, че стопанинът е изявил и затвърдил своя авторитет. Ако ли не…прощавайте се! Така е по-добре за двамата.

Свободната инициатива, отговорното поведение и тактическата сработка между ловните партньори се изявява с пълна сила само при тези кучета. Когато дойде момента на лова. Или приложението за което е създаден вълкашина. А до тогава? Палаво детство, любопитно юношество, младежки ентусиазъм, неизчерпаема енергия…за лудории. Всяка вещ се проверява на зъб, носи се някъде, разфасова се, заравя се, дворът се разкопава, цветя и дървета се прегризват, мачкат, препикават и т.н., и т.н. Периоди в които търпението на стопанина е поставено на изпитание. За такова куче няма преграда, затворена врата, достатачно здрав синджир. Между другото “синджир”, което символно означава привързано към кучешката колибка куче е последния вариант за отглеждане на вълкашини. Това ги “убива” в буквалния и преносен смисъл. Виждал съм такива видиотени до параноя вълчи хибриди въдворени във варели, тъмни обори и задни дворове. Приковани там от комплексарската шизофрения на своите господари.

Хранене и профилактика

През първата година от формиране физиката, психиката и поведението на младия вълкашин няма нито един момент за подценяване. На първо място пълноценното хранене, съчетано с активно движение, зоопрофилактика и подходящо обкръжение са задължителни условия. Най-добре е израстването да става в дворно място с други, дружелюбно настроени, по възможност родствени кучета. Не на “синджир”, а свободно, или поне във волиер с добри условия и подходящ размер. В случай че кутрето расте в градска обстановка, трябва да му се осигури достатъчно време за разходки и се втълпят хигиенни навици. Пасивите от този начин на отглеждане се компенсират с по-плътната връзка между него и стопанина, завишен интелектуален праг и послушание. Може би по-усложнения амфитеатър на градското битуване поднася концентрирано своите уроци на кутрето.

Периодът между 4-я и 6-я месец е решаващ за трайната обвързаност между кучето и стопанина, възприет вече като високорангов водач. Или провалил се “в очите” на наложилия се млад вълкашин. Другите членове на фамилията, или други домашни любимци съответно заемат своето място в йерархическата подредба. Отношението към предметите - облекло, обувки, инвентар трябва да се култивира за да не настъпи огромно разочарование от унищожаването им под формата на игра от любопитното кутре. И вместо постоянно да се “крещят” забранителни команди и викове “Не!”, по-добре всичко да е прибрано, подредено и поставено на недостъпно място. Малките вълкашини при игрите си и в движенията и поведението са уравновесени, без неорентирана игривост като при домашните любимци. Изглеждат съсредоточени, а движенията им отмерени и точни. Вечно търсят нещо, изучават обстановката, стремят се да напуснат познатия периметър, гризят, хапят и разфасоват всичко до което могат да се докопат. Но дори и тогава в заниманията им няма детското безгрижие и нехайство характерни за обикновените кученца. Формирането на фенотипа е в пряка зависимост и от условията на социалната среда. Била тя на себеподобни, или в човешко обкръжение. Значението на този фактор е толкова силно, че дори два братя, или сестри могат да са напълно различни в последствие.

Храната трябва да бъде пълноценна, което освен всичко традиционно включва сурово месо, кости, парчета кожа с козина и други естествени добавки най-добре от бъдещите ловни жертви – обичайно дива свиня. Даването на гранули винаги съм подлагал на съмнение. Веднаж поради фалшификацията на самия продукт и втори път поради липсата на твърди, разнообразни и необходими съставки които рздвижват, изчистват и активират храносмилателния тракт.

Зоопрофилактиката не подлежи на компромиси. Не на последно място и от особено значение за лова на едър и опасен дивеч ловецът се нуждае от здрави и непретенциозни  вълчи лайки. В този смисъл внесените от друг географски пояс и регион лайкоиди са лесно податливи на болести, инвазии и паразитози, към които те нямат генно изградена резистентност. Това води до катастрофални разочарования и загуби на стопаните, които необмислено са се сдобили с “чуждоземен” ловен съратник. В този случай за предпочитане е сдобиването с куче, родено и отрасло тук, по възможност поне от няколко поколения. До 3-я месец ям три пъти ! До 3 години – два пъти! После…веднаж!

• Ям сурово, кости, кожа… ям готвено…ям и гранули!
• На всеки 3 месеца – обезпаразитяващи! Не дружа с помияри!

Движение

Движението, което включва редовни преходи трябва да се комбинира с игри, боричкания, плуване и силови тренировки. До 6-я месец наложително е съобразяването с по-слабата мускулатура, сухожилия, кости и дихателен апарат на кученцето. След това натоварванията се увеличават дозирано както по време така и по изминати разстояния, трудност на терените и скорост на предвижване. Най-добрият вариант е пеш, ако терена позволява с кон, а при възможност ползването на велосипед или моторно превозно средство.

Вълчата лайка притежава вродена висока издръжливост. Ловните и преходи понякога надхвърлят десетки километри по трудни терени в напрегнати схватки и гонитби. Леката и вълча походка и гъвкавост са чужди на прекомерно утежнената маса и тромавост, характерни за силовите кучета. Присъщата и неуморност я прави отлично приложим партньор в продължителен и многодневен лов. Ето защо лайката е по-скоро ловното куче на ловеца-професионалист, отколкото на неделния любител. Три пъти днес разходка!

*Три пъти седмично – в гората!

*На три години – поне 3 Х 3 км дневно!

*Три пъти лов в месеца!

Приучаване към изстрел

Този сравнително елементарен факт в обучението на кучето не бива да се подценява. Става така, че положените усилия при изграждането му и надеждите за ползотворна работа могат да бъдат вгорчени от този елементарен “препъни камък”.  Ето защо още от най-ранна възраст с помощта на т.нар. “пиратки” първоначално отдалече, а в последствие все по-близо се привиква към изстрела. При съдействието на друг човек е добре той да произвежда гърмежите, докато стопанина гали и поощрява кучето с ласки и лакомства.

* Първо по-тихо! От по-далече! Не ме стряскай!

*Гръм…Поощряване…Лакомство! Е-е, така по-лесно става!

Возене в кола

Качването и возенето в кола са задължителни за ловното куче днес. Както в повечето случаи най-добре е това да става чрез подражателство с помощта на опитно вече куче. В началото при спрял автомобил в който се подхвърля някакво късче лакомство. Първите воаяжи задължително са кратки, в проветрена от въздушна струя част на колата и при гладно куче. Недопустим е свободния достъп на кучето до други места в колата освен посочените от човека. За целта се налага едновременно твърд и категоричен подход редуван с одобрителни ласки.

• Гладен…в автомобила!
• На отворен прозорец! Особено в жега!
• Само на “кучешкото” място-вързан, или преграден!
• Спирай за кратък отдих! И аз съм “човек”!
• За всеки случай…носи кърпа, вода и салфетки!

Запознанство с домашни животни

Един от важните за вълкашините урок е изграждане на неагресивно поведение към домашните животни. Това е задължителна забрана, още повече, че вълкашините вече са “обвеяни с мрачната слава” на потенциални убийци. За селските собственици на вълкашини, особено ако имат различни животни в двора си това е просто. За градските собственици задачата се нуждае от известни забранителни усилия до стопиране дивите инстинкти на вълкашина. Това трябва да става внимателно, без особенни пристъпи на грубост, но все пак твърдо и категорично. Без обаче да се разрушава връзката на доверие между кучето и човека, или да се срине до депресия психическата му уравновесеност. Най-добре е да се практикуват чести разходки сред други животни и птици, при което настойчиво се забранява проявата на ловен интерес у кучето. И то задължително в пълен контрол, на повод.

   * Запознанство – само през ограда! Само вързан! Инак…не отговарям!

   * Ако посегна …бой! Е-е…сега разбрах!

Отношение към хората

Отношението към хората – познати и непознати на вълкашина е “крайъгълния камък” при споровете “да го има или не”. Основният мотив на противниците е евентуалната опасност от агресивно поведение на вълчето куче. Ужасите от такива последствия се описват картинно, цитират се “достоверни факти”, дават се примери от “кръвожадната” биография на самия вълк. Естествено водещи както “във всичко” днес са нашите нови “братя американци”. И без да уточняват вида на “хибридизационните” си експерименти между вълк и всевъзможни бойни породи – пит були, догове, ротвайлери, овчарки, както и без това достатъчно вълчите маламути и сиваши те компетентно заявяват:”…кучешко вълчите хибриди често са прекалено агресивни”. И подкрепят безпородната си мешавица с ужасяващата статистика за убити над 80 човека от такива “машини за убиване” само за последните 10 години. Естествено никой не уточнява кой е бил виновният провокатор за агресията, но за специалистите е ясно – човекът!

При силно изявени черти на вълка в първа, втора и трета генерация на вълкашините се проявява изключително рядко агресивно (активно-отбранително) поведение. Подчертавам...много по-рядко отколкото в една булонка или пудел. Обичайния стереотип е страхливост (пасивно-отбранителна) спрямо непознати хора, прекрачването на който може да се “взриви” в неконтролирана защита. Това е обусловено от генотипа, онтогенезата и социалната среда на възпитание (примера в семейството). Опитите за социализация на самия вълк преминават през три етапа: страх – агресия – доверяване. Руските експерти твърдят, че около 30% от вълците в средната полоса на Русия са потенциално агресивни спрямо хората. Опитите обаче са изведени при затворени-волиерни вълци, което обяснява високия процент. Ненападението, което е типичното се дължи на вродения мощен блок срещу агресията. Смея да твърдя, че при нашите вълци силата на респекта от човека е много по-голяма, отколкото при сибирските вълци. Поне на мен не ми е известен случай на нападение на вълк върху човек при нормални обстоятелства. Нито един от моите вълкашини не е проявил “обичайна или необичайна” агресивност. Напротив...поведението им в този аспект винаги е имало своята желязна логика. Винаги като адекватен отговор на некомпетентни и дразнещи маниери на самите хора. Много по-сдържано и обмислено обаче отколкото при кое да е куче. 

Действията на дивия инстинкт обичайно са безпогрешни. Те са продиктувани вследствие на подадената информация и не подлежат на обмисляне. Това е заповед от висша логика скрита в законодателството на вселената. На природата. И естествено са верни. Това, че откъсналият се от тях човек не ги разчита, не означава че са изчезнали. И вълкашинът ни напомня за това. Понякога болезнено.

В прав текст правилата за ненападение включват:

• Не посягай към храната и плячката ми!
• Не своеволничи в  м о я т а  територия!
• Не демонстрирай истерия и непривични действия пред мен!
• Не закачай малките ми рожби! Кучката ми!
• Остави ме, когато се бия с натрапници!
• Не ме дразни нощем!
• Смени дрехите в които вече се е търкал друг пес!

Отношение към други кучета

 За възмъжаващия вълкашин е характерно негативно-агресивно отношение към всяко непознато друго куче, вън от клана, познатите, или от собствената група. Това може да се промени при промяна на социалното обкражение. В спокойна, ведра и доброжелателна среда и с “добри учители”  младото куче се държи добронамерено. Ако кучетата са били обичайна плячка на родното семейство, много е вероятно това да формира ловно поведение на подрастващия вълкашин към кучетата. Реакцията спрямо дребните кучета е по-скоро ловна, както спрямо всички останали дребни хищници – лисица, котка, белка, язовец.  На около 5-6 месечна възраст закономерно се проявяват негативни реакции с елементи на ловно поведение. Голямото куче се възприема като “друг”, чужд член на клана. Негативната реакция в този случай се развива след 10-12 месеца, когато вече се формира социалната структура на глутницата. Тогава на това куче се гледа като на непознат враг. Естествено такова поведение трябва да се тушира. Ако бъде поощрявано ще се задълбочи конфликта и много е възможно воденето на лов да се компроментира. Битките между мъжкарите лайки са нещо обичайно. Прилива на вълча кръв изостря това им увлечение.

• Дръж здраво повода когато ме запознаваш с друг...пес!
• Не ме оставяй свободен...ако ще срещнем други кучета!
• Ако има разгонена кучка...внимавай двойно!
• Не хвърляй храна между нас...”за кокала” се бие всеки!
• Моето място, килимче, къщичка, стопанин са свещенни…ще ги браня!

Възрастова инициация

Независимо от ловните заложби, тяхната изява се подчинява на възрастови етапи, което е съвсем нормално. Днес вече безспорно е установено, че първите етапи на елементарно обучение започват още при раждането. Самият процес на обучение е пропит от тънък психологизъм и педагогически такт. Особено важен е онзи деликатен момент за “улучване” на точния етап в мотивационното състояние на кучето, водещ до успеха, т.нар. “чувствителен период”. В ранна възраст някои способности за обучение могат да бъдат компрометирани от  ограничения във физиката и ниво на нервно рефлекторните реакции и възприятия. Израстването на периодиката на любознателността и настойчивостта могат да се окажат пропуснат момент за някои изисквания на стопанина. Други желания може да са неизпълними преди вълкашинът да е “узрял” за тях. От тази позиция не трябва да се счита, че “чувствителния период” е точно определен промеждутък от време предназначен за обучението и вън от него това е невъзможно. По-скоро това е период с определена степен на лекота и вероятност на обучение.

Вълкашините расли в свободна, разнообразна среда схващат много по-добре от събратята си ограничени в клетка, или “на синджир”. В началото те могат да започнат с отстрела на птици, гризачи, дребни хищници и дори копитни. Едва след израстването и укрепването на кучето, някъде към втората година от неговия живот, то може да се включи активно в лова на едри диви животни, в самостоятелна схватка с някои хищници – дива котка, чакал, язовец, диви свини и дори сре

щи с мечки. Това е възрастта, в която стопанина и кучето вече са наясно един за друг в тази толкова стара и примитивна игра.

Една опростена схема ни насочва към следната корелация:

• На 6 месеца… 6 месечно прасе!
• На 1 година…1 годишно прасе!
• На 2 години…2 годишно прасе!
• На 3 години…3 годишно прасе!

Разбира се това са условни указания, които зависят от множество допълнителни фактори но в основата си са верни. Не може да се иска от младото, все още не развито физически и психически куче, да се прояви като добър ловец. Още повече - когато се отнася до едър и опасен противник, какъвто е мечката, глигана, едрите хищници.

През следващите две-три години то трупа опит и похвати, които ще му служат цял живот. Колкото по-често кучетата работят успешно “върху” едър и опасен дивеч, толкова по-малко те реагират на ответни реакции предизвиващи смут у тях. Опитът натрупан в битките забележимо се отразява на последващите похвати и агресивност спрямо дивеча.

             Трупането на опит, затвърждаването на наученото и поддържането на висока боева кондиция са постоянен и труден процес, възможен само за професионално работещия тандем ловец–куче. При работа с такова темпо и постоянство максималните изяви на вълкашина като ловец могат да бъдат проявени в периода на четвъртата – шестата година от неговия живот. Запазването на такава висока ловна форма може да продължи поне още толкова години. Характерно за вълкашините е по-високия праг на застаряване. Естествено, след 10 година кучето трябва да се щади.

Откъси със съкращения от книгата за вълкашините на Райчо Гънчев – “Вълкашините –свещените кучета на предците ни”